ДАРЕНА НА БАШ МАЙСТОРА

 

Когато на Пенко Дърводелеца се родил син, духнали силни ветрове и довеяли горска песен. Разбрал Пенко, че гората му дава знак и кръстил сина си Горан. Раснал Горан умен и сръчен. Все край баща си се въртял. Днес ще пристегне някой стол, утре ще оглади чамова дъска ... и от ден на ден настигал баща си. Загледал се веднъж Пенко в работата на Горан и какво да види – дървото било като топъл восък в ръцете на сина му, а пръстите му сякаш милвали, додето дялкат.

-       Не си за тука, сине – рекъл баща му. – това е проста дърводелница. Роден си за резбар. Не си похабявай моженето в паралии и мотовилки.

Послушал Горан баща си. Сбогувал се и заминал далеко да се учи на занаят. Отишъл в големия град. Цанил се за чирак при най-прочутия резбар – майстор Семо. Минало време. Веднъж майсторът се загледал във вълшебните пръсти на чирака си, изпод които резбованите цветя оживявали. Много години живял на бялата земя, но такова чудо не бил виждал.

-       Няма на какво повече да те науча, момче – рекъл майстор Семо. – Ако искаш, заедно ще стопанисваме дюкяна, че имам вече нужда от по-млад човек да поеме нишката.

Прочул се Горан Майстора – на майстор Семо отмяната. Колкото бил голям на Семо майсторлъкът, трижди по-голям бил на Горан. От близо и от далеко идвали хора да си поръчват резбовани тавани и скринове, та в много къщи изгрявали Горановите слънца. Хората не можели да повярват, че човешки ръце са правели дърворезбата – толкова жива била.

 След няколко години майстор Семо се разболял. Като му наближило времето, пратил да извикат Горан и му казал:

-       Много щастлив ме направи, Горане. Хем видях красоти, дето не съм ги и сънувал, хем те имах като син до себе си. Оставям ти дюкяна. Бъди щастлив, баш-майсторе! – понечил да се поклони Симо и ... дотам бил.

 

Останал Горан самичък. Много хубост изваяли ръцете му, но все му било на сърце да направи човешка фигура. Тръгнал да си търси подходящо дърво. Обикалял, обикалял, ала окото му не се спряло  на нищо.  Седнал под един орех да си почине. Както се унесъл, чул мек глас да шепти:

-       Туук съм, Горане, измъкни мее... покажиии мее!

Сепнал се майсторът. Те, хората благословени с такава дарба, чували неща, дето обикновените люде не можели. Вгледал се в ореха и сякаш съзрял под кората женска фигура. Очите на големия майстор виждат неща, които другите не могат. Разбрал Горан, че е намерил каквото търсел. Отсякъл ореха, закарал го в дюкяна, пуснал кепенците и захванал да маха с длетото излишното. Дванадесет деня не мигнал, не хапнал, не подвил крак. Сякаш нещо го дърпало и не можел да остави длетото. А това, дето излизало под ръцете му, било съвършено – красиви ръце, кръшно кръстче, лебедова шия, дълги, стройни нозе с мънички ходила, бухнали гърди, тежка плитка, падаща до глезените. Всичко било толкова истинско, че гънките на ризата сякаш помръдвали. Оставало лицето. Горан така каталясал, че взели да му се привиждат разни работи. Понечил да остави инструментите, но и те не щели да се отлепят от ръцете, та залепнали за дланите му.

Почти в несвяст ваял лицето, затуй то станало като от сънищата – с хубост, която не можеш да видиш наяве. Завършил майсторът фигурата и се свлякъл на земята безпаметен.

Събудил се чак вечерта на тринадесетия ден откак започнал работата. Отворил очи и замръзнал от възхита. Там, в средата на стаята, изправяла снага най-прекрасната жена, виждана от човешки очи. Като прозрачен кехлибар се диплели край нея гънките на ризата. Гледал Горан и не вярвал, та чак погледнал ръцете си.

-       Аз ли я направих? – възкликнал удивен той. – Как съм могъл, като не съм виждал такава хубост? Творена ли си, или си Дарена? Сигурно си Дарена, защото не е бивала по земята такава хубост.

После седнал до нея като омагьосан. Дни наред не откъсвал поглед от лицето й. То изглеждало толкова живо, че Горан окачвал всеки миг да пордума. Но фигурата мълчала.

Тежка болест налегнала майстора. Ни ядял, ни пиел. Понякога се опитвал да прекрачи прага, но мисълта, че ще се отдели от творението си, го поболявала и пак се връщал. Отслабнал Горан. Почернял. Познал болестта – любов се наричала.

Ама може ли жив човек да обича дървена фигура?

Един ден събрал малкото останали в него сили и отишъл при стария магьосник, който живеел на три дни път навътре в гората.

- Помогни ми! – помоли се Горан. – Ще ти дам каквото поискаш. Много години работя и добре ми плащат, а не съм похарчил и една пара за себе си. Дай душа на Дарена, иначе не си струва да живея.

- Цената ще е много висока – промърморил магьосникът. – Не искай това от мене.

- Всичко ще дам, само да ми продума! Само да я прегърна и да чуя как бие сърцето й! Само да ме погледне!

- Дай си дясната ръка, Майсторе и Дарена ще е жива.

Огнен шиш пробол сърцето на Горан. Спомнил си за всички слънца, дето горели по къщите, за всичките цветя по скринове и по долапи. Спомнил си за цялата красота, която влязла в домовете на хората, благодарение на ръцете му. Спомнил си как говорели пръстите му с дървото и очите му се напълнили със сълзи. После си спомнил за самотните вечери и за черната болест, дето ядяла душата му, та не можел длето да подхване. Спомнил си как нищо не го интересувало, освен Дарена. Преглътнал и кимнал:

- Така да бъде. Любовта е по-голяма от дарбата.

Поклатил глава с недоверие магьосникът. Не бил срещал такава любов. Поклатил глава... и се съгласил с нежелание, защото такъв майстор се  раждал веднъж на сто години.

Отишъл си Горан в къщи, застанал пред фигурата и зачакал. Като припърхали миглите й, десният му ръкав останал празен.

 

Заживели заедно Горан и Дарена. Дните минавали. Гласът на Дарена бил като сребърна камбанка, та дори да затворел очи, пак душата му се пълнела с красота. Но най-голямо удоволствие изпитвал да я гледа. Ще се събуди сутрин, ще отвори очи и ще погледне първом към нея.

-       Толкова си красива, като мечта! – казвал той и светвал целият.

А тя, ... тя умирала за него. Обичала го още когато била в дървото. Обичала допира на пръстите му отпреди да оживее. Обичала звука на гласа му, отпреди да проходи. Обичала да се вглежда в тези унесени очи отпреди да стане жена. Той бил нейният живот и всичко, за което мечтаела. Но понякога го хващала да гледа към инструментите с такива тъжни очи, че сърцето й се обръщало и й идело да завие от мъка.

Малко по малко хората, първом стреснати от тази хубост, взели да обичат Дарена, защото добротата й била по-голяма и от красотата. Нямало човек с някаква болка, когото тя да подмине. Сякаш голямото й сърце долавяло, че човекът срещу й има нужда от добра дума и от помощ. Тя минавала като добра вълшебница по чаршията и след нея оставало усещане за доброта. Гледал Горан и се дивял. „Дарена ли си, или си Добрина” – задавал си мълком той въпроса. – „Душата ти е по-хубава и от лицето.” Като се приберели вкъщи, поглеждал я с гордост и казвал:

-       Като блян си красива, Дарено!

Един ден двамата решили да правят килими. Горан ще измисля шарките и цветовете, Дарена ще ги тъче. Много щастие и смях бълбукали край стана. Килимите ставали прекрасни. Само едно тревожело Дарена. Нощем Горан взел да скърца със зъби и да се облива в жежка пот. Заедно с новата красота, в дома му нахлули и спомените от времето на дърворезбите. Давела го мъката, че вече не може нищо да извае. Като казал, че любовта е по-силна от дарбата, не знаел, че щастието увеличава дарбата многократно. Сега душата му била толкоз пълна с невидени красоти,  които чакали да бъдат показани, че нощем душата му стенела от безсилие. Дарена лежала до него и нощ след нощ попивала болката му, докато една нощ не издържала. Измъкнала се тихичко в незнайни доби, вървяла три дни и три нощи и отишла право при стария магьосник.

- Помогни ми – примолила се тя. – Вземи каквото поискаш, само върни на Горан ръката.

- Недей, Дарено! – разубеждавал я магьосникът. – цената ще е много висока.

- Че има ли висока цена за щастието? – недоумявала красавицата.

- Има, Дарено! Твоята красота! – отвърнал приглушено старият магьосник.

Изтръпнала Дарена. Да пожертва красотата си, значело да не живее вече с любимия. Колко пъти Горан се възхищавал на хубостта й. Никога не продумал нещо друго. Но като си спомнила тъгата в очите му, щом погледнел тезгяха, като си спомнила мъката в гласа му, почнел ли да разказва за красивите дърворезби от сънищата си, като си спомнила за безсилието си, когато нощем скърцал със зъби ... решила.

-       Така да бъде, магьоснико! – звъннал гласът й. – Тя, хубостта на човека е до време, а дарбата – до гроб. Голям грях е да не могат да видят хората каква красота извира от ръцете на Горан. Моята жертва е прашинка до планината на неговата дарба. А и аз съм негово творение. Ще унищожиш само едно, за да се родят много други.

Като издумала, лицето й се покрило със страшни нишани. Погледнала отражението си в дъното на едно сребърно котле и едва не изплакала. Забулила се да не я вижда никой, та да не се плаши, и потънала в тъмнината. Гледал магьосникът затрогнат как Дарена поема тежестта на съдбата си и една самотна сълза се търкулила по набраздените му бузи.

-       Ех, момиче! Кога са виждали тези стари очи и кога са чували тези стари уши някоя жена да даде красотата си? Много голяма трябва да е тази обич!

И понеже отдавна не се било случвало да се разнежи сърцето му, направил магия от себе си. Всяка благословия, дето ще получи Дарена, да изчиства по един нишан от лицето й.

 

Било чудна пролетна утрин. Пеели птичките и слънцето надничало закачливо. Събудил се Горан с усещане за щастие. Събудил се, попротегнал се. И изведнъж разбрал, че е с две ръце.

- Дарено, ела да видиш! Разтури се магията! Вече ще сме напълно щастливи! – викал Горан и се смеел.

Но къщата странно мълчала. Отникъде се не чувала сребърната камбанка на Дарениния глас. Хукнал Горан по чаршията и колкото повече я търсел, толкова повече разбирал, че нещо лошо се е случило. След няколко дена стигнал до къщата на стария магьосник.

-       Виждал ли си Дарена? – извикал той.

-       Онзи ден беше тука – отговорил магьосникът и Горан чак вкусил горчивината в гласа му. – Даде си красотата за твоята ръка. Не си ли щастлив, майсторе?

-       Как мога да съм щастлив без нея! Къде е?

-       Отиде си, момче. Мислеше, че я обичаш най-вече за красотата й и не искаше да я видиш обезобразена.

-       Как може да си е помислила, че ще престана да я обичам? Та тя е всичко за мен. Какво е красотата без душа? Една дървена фигура, дето не може да приказва. Душата й, тя е по-красива от всичко – стенел Горан.

-       Да й го беше казал, майсторе! Тя захвърли всичко, за да си щастлив, така че цени този дар и не го прахосвай!

Върнал се Горан вкъщи, но без Дарена това не било вече дом. Нито шарките на килима греели, нито тъмните ъгли пеели. Ни станът говорел, ни усмивката й светела. Посегнал към инструментите си майсторът, а те сякаш били нажежени и го изгаряли. Разбрал той, че животът му е нищо без любимата и се заклел да я намери. Тръгнал по белия свят да я търси. Зарязал и майсторлък, и можене, че без Дарена душа нямал да сътвори красота. Обходил сума ти градове и села. Като му свършели парите, хващал се аргатин на всякаква работа. Щом спечелел някоя пара, продължавал. Така минали три години.

 

През това време Дарена се приютила в един далечен град. Още като пристигнала, спряла пред една килимарница и попитала:

-       Да ви се намира работа? Мога да тъча килими и кенари.

-       Съдбата те изпраща – зарадвал се майсторът. – Разболя ми се тъкачката и останах самичък, а имам много поръчки. Покажи ми какво можеш да правиш.

Седнала Дарена на стана и запели ръцете й. Омагьсан, майсторът гледал как изпод пръстите й оживяват цветя и животни, как грейват багрите.

-       Що си си покрила лицето и как те викат? – попитал той.

-       Никак, майсторе. Разболях се от страшна болест, та си загубих и лицето и името. – Дарена събрала смелост и свалила кърпата от лицето си.

Мъдър бил майсторът, много видели очите му, но от тази гледка загубил ума и дума. Жалост изпълнила сърцето му, защото инак всичко друго в това момиче било съвършено.

- Закрий се да не се пулят хората в тебе и ела да работиш при мене. Ще делим парите по равно, че ти е голям майсторлъкът. Имам една стара къщичка до реката. Ако искаш, иди да живееш в нея. А името ... то ще си дойде самичко.

Почнала Дарена да тъче за майстора. Толкова се харесвали нейните килими, че идвали отблизо и отдалече да си поръчват. И плащали добре. Справедлив бил майсторът. Давал й каквото бил обещал, но Дарена не посягала да вземе нищо за себе си. Ще подаде паричка на някой закъсал, на друг цяла кесия – според орисията и болката му. На трети ще каже блага дума, да му стопли сърцето. Хората, първом стреснати от черните й друхи и забуленото лице, почнали да я тачат. Помагала Дарена винаги, когато можела. Веднъж облякла на една бедна вдовица децата с нови дрешки.

- Откъде има толкова добрина в тази жена, с това голямо страдание, дето го тегли? – питала се вдовицата. – Какво й е сърцето и каква душата, че извира тази добрина непрекъснато от нея?

Питали се хората как ли ще да е името на тъкачката и малкото момче на вдовицата извикало:

-       Добрина й е името. Онзи ден мама като плачеше, така каза.

Засмели се хората, но като помислили, това си било името на тяхната Добрина. Така я знаели вече - Добрина – добрата вълшебница. И колкото повече добрини правела, толкова повече я благославяли. С всяка благословия изчезвал по един нишан от лицето й, но Дарина никога повече не се погледнала в огледало и не знаела това. А хората я гледали като светица и й се кланяли ничком като минела.

Така изтекли три години.

 

Един ден Горан стигнал в същия този град. Видял той в двора на една къща пъстър килим. Видял го ... и сърцето му се преобърнало. Познал шарките на Дарена, че те били и негови.

-       Откъде имаш този килим, стопанино? – попитал Горан.

-       Лани си го взех от майстор Величко – отвърнал стопанинът.

-       Той ли го е тъкал? – учудил се Горан.

-       Не, страннико. Има при майстора една тъкачка. Добрина й е името. Все забулена ходи. Тя ги майстори тези килими. Доста пари струват, ама не ми е жал. Виж каква красота е! Пък и парите, дето ги взема Добрина, отиват само за добри дела. Помага тя на целия град, та всички й се кланяме.

Разбрал Горан, че е намерил любимата си, нищо, че е с друго име. Хукнал към килимарницата. Блъскал се в хората, спъвал се и падал, та като го гледали как търчи гаче ли е луд, тръгнали подир него. До килимарницата пристигнала вече цяла тълпа. Точно в този миг Дарена прекрачвала прага.  Познал я Горан отдалече. Тази снага - сътворена от ръцете му! Как няма да я познае!

-       Дарено! – хвърлил се той към нея, а тя трепнала, все едно ударена.

Настръхнали хората. Уплашили се някой да не посегне на тяхната Добрина и се изправили като стена пред него.

-       Да се махаш оттук, страннико! В този град няма да позволим някой да вдигне ръка на Добрина! – изревала тълпата.

-       Какво говорите бе, хора! Това е жена ми, Дарена. Аз ли да я ударя? Ако мога втори път да си дам ръката, само да се върне при мене – давам я!

        Поомекнали лицата на хората. Останало любопитството, та местели очи от единия към другия. Някой в тълпата разпознал странника.

- Това е Горан Баш-Майстора. Нямаше по-голям от него докато работеше. Ама от много години нищо не е създал – шепнели помежду си.

- Не мога, любов моя, да се върна при теб! – изплакал гласът на Дарена-Добрина.  – Нищо от красотата ми не е останало. Как ще ме поглеждаш сутрин?  Как ще заспиваш вечер до мене? Ти обичаш красивото. Само си мислиш, че можеш да живееш с мене. Ако ме видиш, ще се ужасиш и ще ме намразиш.

- Проклет да е езикът ми, че не се пречупи никога да каже колко те обичам! Вярно е, че отначало се прехласнах пред красотата ти!  Кой мъж ще ме упрекне? Но после ... После обикнах гласа ти, смеха ти, приказките, които ми разказваше, нещата, които излизаха от пръстите ти, добрината ти. Душата ти е по-красива от всичко, което съм правил. По-красива е от онова, което са виждали очите ми. Три години обикалям да те търся. Обичам те, Дарено!

Свило се сърцето на Дарена, като го гледала толкова нещастен. Тя си мислела, че той отдавна се е отдал на резбарството. Мислела, че в мига, в който се усети с две ръце, ще се втурне да прави красотите, дето са в мечтите му, а той три години обикалял да я търси, без да докосне инструмент. Разбрала, че любовта му е истинска. Ако не отвърнел поглед като свали булото, щяла да се върне при него. Събрала всичката си смелост и казала:

-       Пред всички ще си сваля булото. Ако още ме искаш, след като ме видиш, ще тръгна с тебе.

-       Недей, Добрино! – изохкал майстор Величко и си закрил очите.

Свалила Дарена кърпата и красотата й грейнала. Отдавна били изчезнали нишаните и с всяка хорска благословия хубостта й се увеличавала, но Дарена не знаела. Ахнали всички, поразени от тази хубост, дето не можеш да я видиш наяве, а майстор Величко взел да заеква:

-       Мммагия е имммало тттука!

Вкаменил се Горан. Гледал я с едни огромни очи, гледал я и я изпивал. Разтворил ръце, а тя се завтекла към него и се сгушила в прегръдката му. Най-сетне се намерили! Най-сетне заедно! Върнали се мечтите, върнали се пълните с красоти сънища, върнал се майсторлъкът, върнал се животът.

 

Прочул се Горан баш-Майстора през девет земи в десета, че такъв майстор се ражда веднъж на сто години.

А старият магьосник потрил доволно ръце и се усмихнал. Тези двамата му припомнили младостта и мечтите. И че си струва да се бориш за любовта, защото тя е най-голямата магия.

 

 

 

 

Copyright 2018 . Страницата е изработена от Георги Атанасов  GDPR инфо
Templates Joomla 1.7 by Wordpress themes free